17 цитата   66277 преглеждания

Паулу Коелю 1947-

Бразилски писател. Автор на романи - жизнеутвърждаващи философски притчи с морално-етическа проблематика, разработвана чрез вплитане на библейски и литературни символи в знаково-образната система на магическия реализъм - "Алхимикът", "Петата планина", "Вероника решава да умре", "Демонът и сеньорита Прим", "Край река Пиедра седнах и заплаках", "11 минути", "Захир".

Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че тялото му някога е имало душа.

Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.

Мактуб - така е писано (превод от арабски)

Когато едно нещо се случи един път, не е задължително да се повтори, но случи ли се два пъти, то със сигурност ще има и трети път.

Когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства.

Това, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш мечтата си.

Алхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докато прелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.
Алхимикът знаеше легендата за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.
Но не по тоя начин завършва историята на Оскар Уайлд.
Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореадите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.
- Каква хубава история! - рече Алхимикът.